Дигнахме се срещу турската тирания, а борбата между нас самите стана още по-страшна. Идеи, принципи, разум, а ето нахлу, разгори се друга стихия, по-могъща от разума, от нашите най-високи идеи, от нашите принципи. Как ще я потушим, щом е по-силна от нашия човешки разум? Тук е и нашето раздвоение, между нас, българите.

...Такава е истинската, живата вяра: да направиш нещо с нея, дело да сътвориш някакво според нея и тя да бъде в него. Учиха ме някога да бягам от людете, да ходя окъсан, да гладувам и да се моля. Така и правех, но сам проумявах каква е истинската вяра. Тя е да живееш с нея на земята, между людете.

[...] надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда сама от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита.

Такава беше песента - тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смели и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и невинаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента.

‎Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.

А които посегнаха...то е от глад и немотия, и от мъжки бяс, царю. Това е сатаната в човека и проклетията в нищия. Трудно е за нищия да задържи ръката си, когато има какво да вземе. Пък и човешката алчност е голяма дори когато човек има с какво да се нахрани, с какво да се облече.

Нямаше радост в сърцето на царя, имаше само жажда за радост и той стискаше между пръстите си, в ръката си забравения залък, недопитата чаша.

(...)и нямаше никаква преграда между тях, никакво лицемерие и преструвка.

С надежда ли вървят те с мене, или от страх? Дано да ги води добрата надежда, защото страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло. Не искам да ги държа със страх, не ми са и нужни, ако само страхът ги държи при мен...

(...)а гладът на плътта е като всеки глад - насища се и се пресища.